Има пътища, които те водят към избори. Има такива, които те срещат с хора или те разделят с тях. Има моменти, които те изпълват с почуда – приятна възбуда, за която разказваш на приятели. Какво нещо е животът, възкликваш пред тях, и продължаваш напред. Това е история за пътищата и срещи. Горещото лято на 2006, ето ме, в очакване на първото ни дете. Формата ми е звездна – кръгла като Слънцето,

Тя е Любовта, той е Силата, двамата заедно създадоха Хармонията. А аз бях там и наблюдавах с цялото си сърце… Когато се видяхме за първи път, им подарих една от любимите ни семейни песни, съхраняваща във вечността най-скъпите ни моменти, клик. Точно тогава, на тази първа наша среща, бъдещата Леда загатваше съществуването си и всички знаехме, че тя ще превърне един свят, споделен само между двама, в свят, изпълнен с

Първородното дете. Детето, което помъдрява, когато семейството се увеличава. То наблюдава, възприема и прилага присвоените от родителите си маниери. То делегира самó на себе си способността да бъде голямото малко или пък малкия възрастен в дома. Иска да умее повече, готово е да поема нови отговорности, променя стойката и изражението си. Момчетата сякаш възмъжават, а у момичетата се събужда майчински инстинкт. Разбира се, това не е правило, сравненията между децата и

В очите на околните вие сте майка на стогодишно кърмаче. Всъщност то неотдавна е навършило годинка – преломна за едно бебе възраст, за която обществеността има определени очаквания. От този ден тя го брои за зрял човек. Същата общественост натрапва тези свои очаквания и вменява правотата им, подвеждайки под отговорност вас, майката. Пример: „Ама още ли не ходи(те) самостоятелно?!“ Виновни сте, да, защото детето на съседите проходи, ехеееее, даже тича