Как обичам децата си? Различно.
Емил – той е най-сладкото, „пуФкаво“, топящо се в целувките ми същество. Той е прероденият Емил от Льонеберя – денонощен пакостник, на който всичко му е простено. Всичко!
Обичам го, защото е последното ми бебе, последното ми кърмене, последното бебешко звънливо гласче.
Обичам го, защото е по-добър футболист дори от брат си – безстрашен, упорит, целенасочен. Когато падне, почти не плаче.
Обичам го, защото абонаментът за Пирогов вече не ми прави впечатление – напротив, припомня ми колко по бебешки крехък е и как трябва веднага да го намачкам. Обичам го, защото от първите си моменти на осъзнати човешки реакции, започна да имитира големите ми деца в опит да ги настигне.
Обичам го заради думичките „тарпамент“ (апартамент), “момента” (мента) и “гювреч” (гювеч), заради първото му изречение „Кака ака таааааам“.
Обичам артистичността му, често сменящите се муцунки.
Обичам да карам колело с него – късите му крачета изобщо не го спират да се състезава с мен.
Обичам къдриците му, които подстригахме безвъзвратно, обичам кутрето на лявата му ръчичка, което буквално отряза миналото лято, но успяхме да спасим по чудо.
Обичам да се промъква нощем в леглото и да ме задушава в прегръдката си, покачил краче върху хълбока ми, сякаш претендира своята собственост.
Обичам го, защото той беше моята движеща сила и вдъхновение да посегна към мечтите си и да напусна работа, впускайки се в дълбоките води на стей-ет-хоум-мамище.
Да, такава майка съм. Която си позволява да излъчва временен любимец и да му отдава цялото обожание, при това без да пренебрегва другите си деца, повтаряйки, показвайки, доказвайки, че просто… обича всеки от тях. Но различно. Завинаги и по своему. Обичат и те.
NB: Текстът е публикуван за първи път в PARENTLAND