Как обичам децата си? Различно.

Петък вечер, някъде между клишетата на 8 март и 1 юни.

Иска ми се да напиша писма за всеки един от тях тримата, но вместо това пиша до себе си. Или по-точно на онова Аз, което най-сетне се пробужда, защото те, децата, вече пораснаха. Е, не са точно абитуриенти, но както се е забързало това време…

Не помня кога за последно ме дърпаха за блузата, за да поиграем заедно. Моята фигура в техните игри сякаш вече е излишна – те са си компания, с постоянно менящите се настроения, ролеви казуси, шумотевици без предупреждения. Все по-рядко се спъвам в играчките им и не, това не ми липсва изобщо, но изглежда е част от процеса на порастване.

„Гладен съм“ е все така актуално, но ако преди прекъсваха телефонните ми разговори, или ме влачеха насилствено към магазина, то напоследък си белят морковите сами. Качват се на стола и си помагат един на друг, за да си измият ябълката, мажат филии, правят си чай.

Повечето ни маршрути са им добре известни, знаят имената на улиците, често водят те. Вече не се налага да пускам себе си на запис защо трябва да се храним здравословно (в рамките на леките забежки и без да падаме жертва на съвременните крайности), да спортуваме, да се каляваме, да не се крием от дъжда, да не висим пред телевизора и таблета. Последно четох приказка за „лека нощ“ миналата година и ако се случи така да отворя следващата детска книжка с развълнувани ръце, гушкаща първото си внуче, ще запомня завинаги, че привилегията се е паднала на Роалд Дал.

Изобщо, големи хора. На 10, 6 и 5.

Обещавам след десет години, живот и здраве, да се върна към себе си в тази петъчна вечер, някъде между клишетата на 8 март и 1 юни. Кой знае дали изобщо ще мога да повярвам, че тези деца са били миниатюрни бебета; че години наред сънят ме е заобикалял и това дори ми е харесвало, защото е било в името на някой от тях тримата. Дали ще имам повод да се гордея с тях и да извикам „Аз (го) направих Човек!“.  Дали те ще се гордеят с мен или ще ме измъчват да изтрия всички снимки, които злепоставят гордостта им пред приятели, паднали също в капана на пубертета. Още излишни и риторични въпроси си задавам, заради планината от грешки, която изградих и сама, и с помощта на баща им, но за да опазя себе си, съм длъжна да ги запечатам в ковчеже и да изхвърля златното ключе в океана.

Обичам ги. Безусловно и завинаги.

Но дали ще ви изненада признанието, че ги обичам по съвсем различен и напълно осъзнат и приемлив за мен начин. Обичам ги независимо един от друг. Понякога обичам някого повече от другите – невинаги заради конкретна причина. После „любимецът“ отстъпва. В сърцето ми има място за всички и никога не съм се съмнявала дали ще съм в състояние да обикна второто си или третото си дете.

Тези три вселени, тези три чудни същества, са толкова различни, че не виждам как е възможно да бъдат обичани еднакво – така, както твърдяха навремето моите родители.

„Обичаме ви еднакво много и двамата“, казваха те. А аз не вярвах – нито тогава, нито днес. Вече имам собствен извървян път като майка и казвам ви – не, не ги обичам еднакво. Обичам всеки един от тях заради това, което е.

Калоян – обичам го, защото е първият.