Фотоистория. Проект с Lidl
Смърфовете от детските ни години забавляват второ поколение деца. Но не само от екраните. Смърфовете се въплътиха в меки и полюляващи се стикита, които всички малчовци обичат да колекционират. И вече са у дома, ето как
Скъпи, връщам се във Виена!
Ако трябва да разказвам за Виена в минало време, то решавам да го направя различно, с думи на детето, което някога бях, когато посетих града в невръстна възраст, за да срещне баба си и дядо си. Спомените ми от Виена в края на 70-тте са по-скоро картинни проблясъци, към които баща ми се е погрижил да добави една скромна кутия с черно-бели снимки. Четири десетилетия по-късно се
История за приликите
Бързам да отбележа всички случайни и неслучайни подробности, преди центрофугата да ме е поела в шумния си вихър. Тази история със семейството на Силвия бе замислена като лавандулова, хммммм, някъде там, сред Родопите, но се превърна в разказ за детски смях из усойната Витоша. Какво научихме една за друга, ето: Списък на приликите: имаме топли сини очиимаме по три децадецата ни имат почти еднакви разлики помежду имна най-малкото всичко
Моят прякор е „мамо“
„Каква искаш да станеш, когато пораснеш?“„Майка!“ Така съм отговаряла като дете, с цялата възможна тежест на желанието си и невинна по детскиму представа. Днес моята дъщеря, на външен вид с прилика по-близка до баща си, но с темперамент, повтарящ моя, върви сякаш по същата пътечка. Усещам я зряла, знаеща повече, отколкото ни казва, готова да материализира всичките си мечти. „Не ти, мама дугото!“, сгълча ме малкият ѝ брат, тогава
Прашни истории
“Помниш ли, когато бяхме на море само за три дни и аз се разболях на втория ден? С тате решихте да се прибираме, вместо да останем. Много ми беше тъжно…” Малката ми дъщеря разглежда албума със снимки и се спира на страницата от онова лято. Нямаше да е толкова странно, ако в онази година не беше твърде малка, за да си спомня каквото и да било. Или поне така съм
Малки жени по Коледа
Тя е на седем. И вече не срича. Братята ѝ я наричат централен нападател. За мен тя е обич. Твърде рядко успяваме да се усамотим двете, да вършим някакви момичешки неща или да разговоряме като доверени приятелки. Неосъзнато всеки един такъв момент става автоматично притежател на специално място в тайната ми картотека на спомените. Наближава Коледа. Кръстосвам града по задачи и снимам празнични семейни моменти. „Кога, ако не сега“, си казвам,
Понякога се питам…
Не от скука и не толкова от драматично терзаещи ме съмнения, колкото от инфантилното любопитство да се разтворя извън тялото си и да обиколя близкия свят, а след това – в посока дълбокия космос, питам се едни неща… Понякога се питам честен човек ли съм, добър човек ли съм, достатъчно ли помагам. Възпитавам ли, давам ли добър пример, използвам ли всичките си ресурси. Къде е пределът на моите възможности, защо