История за приликите

Бързам да отбележа всички случайни и неслучайни подробности, преди центрофугата да ме е поела в шумния си вихър. Тази история със семейството на Силвия бе замислена като лавандулова, хммммм, някъде там, сред Родопите, но се превърна в разказ за детски смях из усойната Витоша. Какво научихме една за друга, ето:

Списък на приликите:

имаме топли сини очи
имаме по три деца
децата ни имат почти еднакви разлики помежду им
на най-малкото всичко му е простено, от най-голямото очакваме повече отгворност, а средното е медиатор
мъжете ни са адаши
мъжете ни разбират от всичко (хм, с най-добри чувства, нали)
мъжете ни поддържат постоянна мобилна връзка с външния свят, дори и по време на почивка
подложени сме на едни и същи реплики, навици, чуденки
нямаме помощ в отглеждането на децата
работим от вкъщи
работим и в полза на обществото
изпълняваме ролята на такси за децата
творчески персони сме, а кариерите ни са се развили съвсем сходно
поради горното, предпочитаме творчески хаос пред казармен режим
умеем да изключваме фоновия шум, когато механизмите ни за крисизни ситуации с децата не работят
научили сме се да си прощаваме сами на себе си
мултитаскингът е за аматьори, ние сме силни жени.

Списък на разликите:

Силвия има две момичета и едно момче, аз – обратното
моите деца са по-големи
Силвия изглежда прекрасно, аз си имам оправдания.

Преди тази среща не се познавахме, не зная как успяхме да избърборим толкова много неща само за минути. Прекъсвахме се, знаейки какво е да си в обувките на другата, и далеч без да любопитстваме за ритъма ни на живот, просто споделяхме каквото имахме нужда. Минути след като се разделихме, вече разказвах на мъжът ми: „Знаеш ли, че има още едно семейство точно като нас, ама наистина! Представяш ли си?“

И така, това е история за приликите. За семейството, за доверието, за обичта, надеждата и детските прегръдки, за които живеем…