Понякога се питам…
Не от скука и не толкова от драматично терзаещи ме съмнения, колкото от инфантилното любопитство да се разтворя извън тялото си и да обиколя близкия свят, а след това – в посока дълбокия космос, питам се едни неща…
Понякога се питам честен човек ли съм, добър човек ли съм, достатъчно ли помагам. Възпитавам ли, давам ли добър пример, използвам ли всичките си ресурси. Къде е пределът на моите възможности, защо не го виждам?
Понякога се питам какво беше, когато бях малка. Защо мечтаех да порасна? Избирах това, а не онова, и какво, ако… искам ли да зная?
Понякога се питам децата добре ли са с мен? А без мен добре ли им е? По-добре ли им е? Чуват ли ме, когато им говоря, аз чувам ли ги, когато ми говорят? Кога да се отдръпна, кога да съм приятелката, търпеливия слушател? Ще бърша ли техните сълзи? Ще чакам ли?
Понякога се питам не преиграваме ли, защо е всичко?
- Защо бързаме за някъде, а отиваме винаги на едно и също място? Място, което не помръдва и може и без нас.
- Защо се сравняваме и съревноваваме – еволюирал древен инстинкт или естествен подбор е това?
- Кой е първообразът на модерния амбициозен човек, рамкирал социалното ни поведение?
- Защо мълчим, защо сме равнодушни, защо не живеем?
- Свободни ли сме?
- Високи ли са очакванията ни към децата? Има ли как да ги оставим да създават опит, да се вдъхновяват, да се спъват в препятствия, да имат малко неща, да правят много неща, без това да създава суматоха или тежка организация?
Понякога се питам мога ли да напусна матрицата. Веднъж го направих. И сякаш влязох в друга. Храбра ли съм? Ще потъна ли в новата или ще се изплъзна елегантно? Ще пожертвам ли и този път нещо от себе си, къде ще е краят?
Понякога се питам спирачката с кой крак да натисна, докато десният е все върху газта? Къде отивам? Как ще стигна? Защо конкретно там? Сигурно може и по-напред, или…?
Понякога се питам защо не похарчих последния си хонорар за онзи гумиран очантолеген, с рошав като косата ми шушон. Правилно ли постъпих, когато вместо леген за китка, купих самолетен билет? Иронична ли съм, саркастична или равнодушна?
Понякога се питам защо тролейбусният шофьор захвърли жълтите стотинки в лицето ми, не са ли това пари? Жълтите стотинки не правят ли сметките точни? Тролейбусният шофьор ли е спрял в развието си или аз съм спряла за този Живот? Има ли пилот в самолета?
Понякога се питам колко струва този начин на живот. Самотни ли сме? Душата тъгува ли наистина? Кой иска да живее вечно?
Правилните въпроси ли задавам?
Понякога имам нужда да простя…Понякога падам. Понякога летя. Имам предостатъчно.
NB: Текстът е публикуван за първи път в PARENTLAND