В очите на околните вие сте майка на стогодишно кърмаче. Всъщност то неотдавна е навършило годинка – преломна за едно бебе възраст, за която обществеността има определени очаквания. От този ден тя го брои за зрял човек. Същата общественост натрапва тези свои очаквания и вменява правотата им, подвеждайки под отговорност вас, майката. Пример: „Ама още ли не ходи(те) самостоятелно?!“ Виновни сте, да, защото детето на съседите проходи, ехеееее, даже тича

Годината, в която се случва тази история, е 2012-та. Наближава Хелоуин. През есента бебето прохожда само деветмесечно, в неистов опит да прави същите неща за големи, каквито по онова време демонстрират като умения кака му и батко му. Разбира се, гледката е възсмешна, ала той не разбира каква сладост създава около себе си и искрено се ядосва. Ако има как, само с поглед и с присвитата зад веждите му от обида бенка,

Мине не мине време и внезапно се нарушава спокойствието и равновесието във всемирната любов, когато майките се разприказват за кърмене. От години не спира да ме удивлява това празнословие, в което се разменят еднакви реплики, с единствената разлика, че излизат от различни усти. Или клавиатури. Участвала съм в не една словесна битка първо като бременна, после като новородена майка и накрая като „сектантка“. Заради това смея да твърдя, че