Времето рязко увеличи скоростта си
Пораснахме достатъчно и днес вече го знаем – времето рязко увеличи скоростта си в момента, когато станахме родители.
Всеки ден сме заедно. Израстват смело и бързо под носа ми, толкова бързо, че едва успявам да регистрирам мъничките промени в тялото им, в думичките им, в уменията им. Сякаш ми се изплъзват ценни мигове и нищо не е в състояние да ги съхрани.
А и нищо вече не е същото както преди, когато бях… каква бях, не помня?
Сякаш спонтанно започнах да записвам смешките им и въпросите им в смешки. Понякога ги четем заедно и прихваме в бурен смях, уговаряме се да замълчим, за да продължим към следващия спомен и ето, отново къщата избухва във весели звуци. Като смехотерапия, но безплатна.
Ала вчера ме ядосаха много. И децата, и баща им. И на себе си се ядосах. Разбира се, на тях винаги прощавам и забравям бързо, но този път на себе си не успях да простя. Седмицата бе безкрайна, денонощна, стресова, шумна. В неделя поехме за кратко на път, както никога в стройна организация и единомислие. Шофирах на магистрала, молих ги да са по-тихи там отзад, защото трафикът бе сериозен, а обичайните мачовци присветваха къси-дълги-махнисеотпътя-къси-дълги-махнисеотпътя. Не издържах на шума и лиготиите детски нито метър повече, заковах колата в аварийната лента и ги поканих да слязат. Разходката ни протече по същия начин.
Привечер се прибрах психически уморена, макар и заредена от планинския въздух. Затворих се в спалнята, поплаках си, не ги целунах за „лека нощ“. И те не посмяха да дойдат. Чувах гласчетата им, исках си моя момент, в който ме връхлитат с цялата си любов, „защото, мамо, няма да се видим през нощта“, ала останах само с мисълта, че този път баща им ще поеме двойна доза от полагащите се негови и мои целувки. Горко наказание и за тях, и за мен.
Днес големият ми син отиде с баща си в офиса, малките си играят тихо наоколо. Не се усмихвам и не ми се усмихва на никого. Отговарям на въпросите им едносрично и се завъртам на пети като примадона. Чак следобед разменям няколко думи с мъжа ми, след поредното неотговорено повикване. Такъв ми е денят. Ден за театър пред семейството. Ден, в който всички те да разберат, че майката има нужди и чувства, които трябва да се уважават. Ден, в който не мога да подхвана никаква работа, топла вода няма, даже и шоколад не ми се поглежда. Тревожно ми е как ще посрещна момчетата привечер – да продължа ли сцената, да поговорим ли, да отмина ли за пореден път.
А на себе си какво да кажа – права ли бях да реагирам така емоционално, да освободя потока от думи без контрол? Нали съм възрастният вкъщи? От първата глътка въздух на детето всеки ден се събуждаш и си лягаш с отговорност, с дейности за вършене, работа, домакинство. Уморително е, понякога дори обезсърчително.
Родителството е 24/7 на високи обороти от онзи момент до края на дните.
Понякога, обикновена майка като мен има нужда да акцентира себе си в главната роля в авторската си пиеса. Да бъде аплодирана и повикани на бис. Вероятно същата тази майка още тогава ще се усмихне и ще си бъде пак същата. Кротка, всепрощаваща, но и уязвима. С някой и друг писклив крясък и #неиздържамвече.
Ще мине време, ще се случи нещо, друго ще дойде. Зная от какво имам нужда сега и си го взимам. Прегръщам ги, целувам ги. Отваряме тефтера със смешките и след третата вече всичко е целувки и смях…
– Защо плачеш, Каби?
– Боли ме косата!
