Оставаме, оставаме

Всеки ден се разделям с по нещо мъничко от предишния ни живот. С хората. С работата. С времето. Със свободата.

Има утрини, в които се събуждам с тревога и други, в които сякаш всичко си е както преди. Споделям откъслечно с приятели, опитваме се взаимно да не се напрягаме едни други. Смеем се, хващаме се за нещо дребно и го превръщаме в тема. Генералът е все така забавен.

„… Стол. Маса. Лампа…

Луната си е същата. Това поне е нещо. Нея не са променили. Ще си мисля за Луната.“ *

Улицата е тиха. Спяща в сто годишен сън. Вятърът разрошва клоните, пее сякаш демонично. Песен за нов живот. Живот без нас, хората.

Ателието ми е трансформирано в офис за мъжът ми, за да му осигурим тишина и спокойствие. Превръщам се в перфектна мама – готвя за обяд и вечеря, изненадвам децата с вкусни десерти. Играем заедно, участвам в белите им, те помагат в домашните задължения. Само поглед е достатъчен, за да оглушим вечерта с поредната дискотека. Открадвам си и време само за мен – 90 мин. спорт всяка сутрин, бърз душ, няколко кадъра, с които да запечатам и този ден. Нощите ни са споделени отново – току се промъкне някое меко за гушкане дете.

„… А сега си лягай, преди да те докладвам…“ *

Обичам мекотата на слънчевите лъчи, проникващи през тюленото перде в часовете преди обяд. Ако им позволя да ме погалят, по бузите ми ще поникнат лунички. Но аз съм тук, вътре. Недосегаема. Измамно е това слънце. Протяга към мен своя лъч. Ще ме отскубне от унеса, ще ме отведе навън. #StayTheFuckingHome!

„… Заточена съм в стаята си вече 13 поредни дни… В тази стая се крият съкровища.

Аз съм откривател, пътешественик към нови страни. По-добре е от умопобъркана, изгубена в спомените си…“ *

Всеки ден снимам. Изследвам светлината, пренареждам мебелите. Иска ми се да отворя блендата, но сърцето ми се лее в тъмните тонове. Предизвикам ръцете си да не забравят тежестта на камерата. Дори не поглеждам кадрите, те нямат стойност за мен. Но са терапия.

Обещавам си мислено да запазя спомен от осъзнаването и приемането, че ни предстои нещо ново, вълнуващо, неизвестно, разтърсващо. Сега само трябва да се съхраним, да потърсим отговори вътре в нас, и смелост да се подкрепяме взаимно. Обещавам си да съхраня образа на всичко, което вършех преди с бясна скорост, защото днес времето се движи напълно различно. Аз съм различна. И всички около мен. Оценявам онова Аз, което беше, с уважение към онова Аз, което ще бъде. Обещавам си да изказвам благодарност към малките неща, които не можем да си купим, не можем да пипнем, но сме късметлии, когато ги преживяваме с обичните ни хора. Обещавам си да имам време.

Обещавам си да отворя блендата. Може би не днес, не утре. Когато съм готова…

* цитатите в текста са от „Историята на прислужницата“ на Маргарет Атууд.