Call it Spring

Пиша този текст наново. Подвластен на емоциите, той видя няколко редакции, едно пълно преобразяване, няколкоседмично отлагане за публикуване. Различни поводи станаха причина изобщо да го има. Понякога трябва да се казват тези неща, дори да са красива заблуда, че с това променяш нещо.

Факт 1. Вярвах си, че ако отделя фотографията и цветята от домашната среда, ще бъда по-организирана и ефективна. Ще разполагам с нещо като работно време, гъвкаво все пак, но работно време. Ще си попълвам редовно бакалският тефтер с идеи, задачи, график. Ще ми бъде подредено, уютно, тихичко. Изобщо, една ми ти вдъхновяваща среда, в която да си цъфтя. Последното наистина ми се получи – ателието си е моята „тайна градина“, обичана, очаквана, култивирана бавно и страстно.

Всичко останало обаче е с главата надолу.

През ноември, декември и януари повечето цветя не бяха създадени в ателието. Представете си ме на миниатюрна холна масичка (у дома се държи на минимализъм, нали!), на която внимателно са подредени листенца, инструмент, ножици, конци. Малко като Пепеляшка, но не съвсем, листенце след листенце, докато и последното не бъде боядисано, след това скулптирано и добавено към купчинката на бъдещото цвете. Времето е спряло и е само за мен. Цветята – те са моята пролет. Страст и вдъхновение. Обработя ли всички сесии, най-сетне ще се завърнат в ателието и… представете си празната стълбичка, цъфнала в пролет.

Факт 2. Често ми хрумва да показвам етапите, през които преминава едно цвете – от белия къс коприна до завършен продукт. Истината е, че би ми отнело много време и организация. И двете не ми достигат, а и да облека магията в ежедневие, би намалило от удоволствието. Кратката версия е това:

А в дългата се разказва за това как едно момиче на колело обикаля магазините в центъра, търси винаги от най-нежната коприна. Лети към ателието си нетърпелива, отваря тефтера, пуска любима музика. Листенце по листенце, докъдето стигне времето в този ден. Рисуване, оформяне, оглеждане, отсяване, детайлно скулптиране. Пришиване. Листенце, бод, листенце, бод. Някъде тук ще добавя и едно „Ох-х-х!“, защото да се изгоря или убода е почти всеки божи ден. Ето го и „боНжурът“.

Всичко това понякога отнема повече от един работен ден. Но когато имаш работа като тази – такава, за каквато дори не си и мечтал, препъни камъните не са предизвикателство, а мотивация.