Оставаме, оставаме

Всеки ден се разделям с по нещо мъничко от предишния ни живот. Работата ми. Велосипедът ми в цвят тюркоаз сред жуженето на забързания трафик. Пазаруването. Слушалките в ушите ми на път за училище. Спонтанните вечери в пицарията. Срещите с приятелките. Прегръдките. Разговорите за всичко и нищо. Концертите. Магистралата. Свободата.

Бързането към поредното нещо спешно. Неудобствата в подреденият ми живот. Ролите ми на супер жена, пред която възможностите са неограничени…

„…Не мога да си позволя спомени. Твърде опасно е…“ *

Имах друго темпо. Приоритети. Умения. Предизвикателства.

Миналото време бе началото на март, не толкова далеч от днешния ден. По-точно Осми март 2020 г., неделя.

Цял ден се забавляваме. Някакви домашни прелитат. Разходки, разговори. Пожелания.

Първият болен от Covid-19 в България.

Притихваме. И без да се усетим, вече сме качили във влакчето на ужасите.

През следващите дни у дома настъпва лека суетня, тъга по отминаващата ни свобода, тревога за здравето на децата и за възрастните ни родители, въпроси без отговори за утрешния ден. Точно както при всички семейства по света. Следим активно новини и мнения на специалисти, анализираме доколкото ни е възможно, споделяме. Преминава една бърза паник атака или може би по-скоро страх от неизвестното. И двамата възрастни у дома отказваме да се поддаваме на общата вълна от истерии и предсказания. Обясняваме случващото се на децата, приучаваме се на нови навици, мислено се разделяме с приятелите си.

Не се запасяваме с нищо, нямаме дори маски. Не чистим до полуда, не се фиксираме и не позволяваме на крайностите да ни извадят от баланса.

Навън е пролет. Къде е розовият ми балон?

Родителите на мъжът ми заминават на село в самоизолация. Имат си малка кирпичена къща и голяма градина, която ще ги изхранва през следващите месеци. Свекърва ми купува смартфон, за да поддържаме видео връзка. Почти всеки разговор е напоен в сълзи, почти всеки път посягам към телефона с леко чувство на задушаване. Кога ще ги видим отново…

Само за няколко дни играта се променя.

Хората се променят.

В първите дни след Осми се затваряме у дома. С децата, досега свикнали на активен живот, бавно потъваме в домашния прах. С треперещи ръце прибираме кънките, спортния екип на малкият ни син, футболните топки, ракетите за федербал. Сякаш никой от нас не желае да приеме действителността обаче, и велосипедите ни остават отвън в очакване отново да яхнем вятъра.

Петък, 13 март.

Заключвам ателието. Доброволно от този момент оставам без работа.

Плача през целия ден, сълзите ми са на свобода за разлика от мен. Пишат ми приятели, клиенти и съвършено непознати, утешават ме в личния ми апокалипсис. И зная, че хора по света губят животите си и близките си, зная, че постъпката ми е отговорна и временна, зная, че и това ще мине.

Часове по-късно вече сме в извънредно положение.

Осъзнавам, че животът отвън не е спрял. Спрели сме ние петимата. Оттърсвам се от първоналачния ступор и лека-полека започваме да излизаме всеки ден за около час, спазвайки дистанция от хората, поддържайки необходимата лична хигиена. Все още нямаме маски и тонове тоалетна хартия. Пазарува мъжът ми, за да сме спокойни, че само той е контактен. Опитваме да не обръщаме внимание на коментарите, че излизащите навън сме потенциални убийци на възрастни хора. Защото знаем, че не сме и че това дебелокожие и тесногръдие у хората се раждат от стрес, не от хубаво.

И не, няма да убеждавам никого, че

психичното ни здраве е не по-малко ценно от физическото,

а да си в затвор е огромно предизвикателство, когато си здрав и енергичен човек. Нека просто вметна, че да се спортува навън всеки ден се препоръчва от СЗО дори на този етап от развитието на заразата в света, а в страни с хиляди болни са позволени разходките на открито, но при спазване на дистанция…