Любов по време на обир

Представете си, че сте имали чудесни празнични дни сред приятели и роднини – в пътешествия, подаръци, от маса на маса, под небе, оцветено във всевъзможните цветове на новогодишната заря. Минорното настроение от предстоящата работна седмица е запратено в друго измерение, няма никакъв смисъл да си причиняваме реалности и страдания – еуфорията все още ви държи.

И тогава отключвате за първи път от дни наред вратите на вашия дом. Откривате го опустошен. Личното ви пространство е било принудено да се предаде пред физическата сила и низостта у някои човеци. Загубите от материално естество, повтаряте си, ще се възстановят и забравят. Мислите ви препускат към разкази на приятели, преживели това същото. Благодарни сте, че сте живи и здрави. Идва ред да звъннете на полицията…

Така ни завари 2016-та в нашия дом. И макар да се чувствах опитна след два преживени вече обира, за първи път децата ни станаха свидетели.

Признавам, че с мъжа ми реагирахме първично и в шока ни не успяхме да създадем обстановка, в която те да почувстват обичайната си сигурност. Полицията се намеси светкавично и професионално, извикахме съседите за свидетели и сякаш чак тогава възстановихме равновесието си на възрастни.

Сега се опитвам да изровя информация за тазгодишните домашни обири или телефонни измами в периода на празниците, но изглежда не търся достатъчно добре. А възможно е и да няма още статистика. Да си мисля, че обири не е имало, би било детска наивност, но и в голяма степен – вяра в човешкото.

Връщам се отново в първите дни на 2016-та когато не кой да е, а нашите деца, поставени в непозната за тях ситуация, изненадаха до един присъстващите в дома ни. Защото единствено те от семейството запазиха самообладание и чувство за хумор. И няма да е лъжа, ако кажа, че те бяха хапчето за оздравяване, ето как:

* Калоян, 9 г., шокирано се втурва към библиотеката си с отчаян вик: „Учебниците мииии!“ Кристина, 5 г., се провиква с болднат шрифт: „Спокойно, Каби, крадците НЕ МОГАТ да четат!

* Звъним на 112, а Калоян се сеща, че освен учебници, други драгоценни негови притежания са чипа за вход в училище, легото и портмонето му със спестявания. Не е ясно какво се чува от страна на спешната линия, но силно подозирам, че на въпроса „Откраднато ли е нещо?“, им отговаря звучен дамски смях. Възможно е и да са чули и погледа на мъжа ми – толкова крещяща беше тишината в онзи миг.

* Инспекторите свикват целия вход у дома като свидетели. Настава суматоха, в която съседките кокетничат, сякаш се чувстват ухажвани от непознат. Едната изказва новогодишни поздравления на полицая, другата ми обещава да дойде след като се облече, но в крайна сметка любопитството я довежда по пеньор и чехли. „А, че ние нали сме си вкъщи“, казва с широка усмивка, сякаш междусъседските отношения от нашето детство са си все така реалност и смело влиза. „И как така са ви обрали, ние нали бяхме тук?!“, допълва, и за миг си я представям като гореща и безкористна амазонка.

* И е толкова сладко-любопитна, че се отделя от групата да разглежда спомени от пътуванията ни. Официално може би търси улики, нямам как да разберем, защото инспекторката възпитано изскърцва: „Госпожо, разбирам вълнението ви, но е нужно да бъдете при нас като свидетел!“ Опитайте да си представите как се въздържам да не избухна в истеричен смях!

* Криси: „Мамо, мамо, откраднали са ти дрехите!“ Гардеробът просто беше празен. Част от съдържанието му се намираше нейде из безчетния брой пътни чанти, останалата – образуваше планина от безобразното му извличане на мръсните ръце.