30 дни от април. Фотография. Нови посоки

Това бе месец на пикове и спадове. Месец, в който изпитвах гняв срещу репресиите и домашния затвор, но и благодарност от първата глътка въздух в парка. Време за стъпки напред, макар и време разделно за всички ни. Това, което определих като важно за мен, бе да спра страничния шум – всичко онова, което вменява страхове от апокалписис, обвинения към инакомислието, задължителните мрачни прогнози в часовете преди полунощ. Пропуснах тишината в ума ми, прочетох три книги. Нито една статистика, нито един коментар от опитните фейсбук моралисти, знаещи всичко, не достигнаха до мен. Приех с разбиране надменните послания и размахването на пръст. Докато всеки от нас преминава през епидемията със собствените си възможности от емоционални блокажи или терзания, логорея или нападки, всъщност имаме обща нужда от помощ в това да бъдем по-смели и по-добри. Без да е необходимо да живеем в илюзия, че можем да бъдем заедно. Дори на тази цена, която заплащаме в момента.

Не ми липсват градските пространства без хора и улични животни. Опашките и ограничения в магазините. Малките радости да открием продукт, преди да се е изчерпал в кварталната бакалия. Разговорите с непознати с празни думи, колкото да си кажем нещо, защото с това се изчерпва социалния ни живот. Маските. Заключения град. „Тарикати“ и други безсмислени фрази, активности и изложения на Джаба. Пардон, Щаба. И други тикви.

Преоткрих живота в розовия балон и плътността от самосъздадените позитивни емоции, захаросаните вечери и пижамени партита. Пренесох коледните лампички от ателието, наредих фотоизложба с мои детски снимки, заснети от баща ми, и затоплих дома ни с тях.

Опитах да разбудя ръцете си. Да създам нещо ново, което да ме гмурне отново в онзи свят, в който умея да дишам без маска, без щабове, без истерии. Направих първите си плахи стъпки и опитите ми ме вдъхновиха за още. Сънища, в които се срещах с приятелите си, разговаряхме и пътувахме към неизвестни посоки – бяха повече от приключение и радост. Бях и тук, и там. Бях повече с децата си не просто физически, а съзнателно участвайки в ситуации на обич, в моменти на караници, във фалшиво пеене и напрегнати разходки по кварталните улици. И още:

• видеочатове със съученици – два на брой
• видеосрещи със свекърите ми – стотици
• чат с приятелки – неизброимо много
• нови познанства – няколко
• усмивки – на калпак.

Слънце. Сняг. Слънце. Дъжд. Слънце. Всяка перла от броеницата на Безвремието следваше Студа с повече от Слънцето. Живот.

През април заобичах готвенето. Заиграх се с рецепти и продукти, създадох мини шедьоври сред десертите…

Не омесих нито един козунак, но пък подкрепих (и продължавам) бизнеса на две малки фурни с възхитителни козунаци. Липсваха ни най-обичните хора за Великден, и всеки един ден от април се учихме на търпение. Дворът се превърна в място за междусъседско общуване с дистанция. Имаше балетен спектакъл, футболни емоции, домашни фотосесии, пикници. На балкона се зароди нов живот – шезлонг, цветя, музика, сламена шапка, мини библиотека, нови шивашки материали…

Април бе хубав. Хубав, с всичките си ограничения, с лошото си време, дори с епичната загуба на компютъра ми с все лицензирания софтуер за фотографи, с пицата, която поръчахме за първи път от месеци насам. Всеки мъничък детайл от времето бе вдишан и издишан с благодарност, защото се научихме да живеем по-бавно, с по-малко неща, със спомените си, с очакванията, с нови стимули. Хората ни липсваха все така, и все още копнеем за тях.

Април бе хубав и защото се гмурнах във фотографско предизвикателство без много да му мисля и без високи очаквания. Забавлявах се, общувах с фотографи, експериментирах, дори си харесах някои от кадрите. Наградих се – купих дистанционно управление за камерата и ето ме днес, през първите майски дни, в нов проект. В автопортрети…

Фотографските предизвикателства са нещо като терапия, възможност за споделяне между себеподобни, вдъхновение и нови уроци. Време, което посвещавам за творчество и търсене, за общуване, за нещо ново и различно. Ограничението в пространството възбужда приспаните в карантина мозъчни клетки. Мислиш, наблюдаваш, търсиш светлината, мислиш, създаваш, мислиш, щрак, обработваш, забавляваш се, учиш и нямаш търпение за следващата тема от месеца.

Ето ги и тях, моите…

30 дни от април

Ден 1. Автопортрет.

Еvery moment matters. Сбогом, минало. Здравей, мое ново днес и утре, оражения и вибрации, резониращи в пространството…

Ден 2. С какво беше облечен днес.

Пижама ол дей лонг, 24/7 – една официална за срещите със съседите през балконите. Втора за през деня. Трета за среднощни срещи в сънищата…