Едно дете, две училища, една теза
Това е историята на едно дете – моето; две училища – предишно и сегашно; една теза – ще я срещнете.
С мъжа ми винаги сме имали вътрешната убеденост, че децата ни ще учат в държавни училища, с ясното съзнание за всички възможни неуредици и странности, съпътстващи образователната ни система. Разбира се, търсехме възможно най-доброто, което се вписваше в тогавашните ни представи. Възможно най-добрата учителка трябваше да е любяща, но и взискателна, разбираща нуждите на децата, както и човек, който да създаде положителна нагласа към учебния процес и разни подходящи навици. Училището трябваше да е с доказани традиции, а разположението му да е в близост до дома ни.
Изчетохме каквото намерихме за изчитане – смляхме цялата информация от сайтовете на учебните заведения (повечето с крещяща нужда от професионална намеса), оценки от външни оценявания, мнения на родители, разпитахме приятели и след месеци умуване, избрахме едно от т.нар. елитни училища в центъра на София.
По онова време още не осъзнавах – всеки родител има собствени критерии, които се обобщават в едно вечно повтарящо се „доволен съм“, което някак трябва да ти казва всичко, за което се сещаш или не се сещаш. Важното е, че щом Х е доволен, вероятността и ние да сме, е стопроцентова. Оказа се, обаче, че нашите разбирания леко, ама не съвсем леко, се разминаха с повечето доволни. Две години по-късно чувах от същите: „Ами, навсякъде е така!“ Това пък трябваше да приспи безпокойството ни…
И така, първият учебен звънец тържествено поставя началото на новата учебна година, в която у дома сме първолаци.
Сутрин тичам с едра крачка заедно с ученика и възтежката му раница, сестра му в първа група в детската градина и порасналото бебе в количка, което съпровожда музикално спринта ни с боен вик: „Иииии… бам!“. Цели седем минути. Домашната работа на ученика се състои от една страничка, която той попълва за 10 минути. По време на сезонните ваканции домашни няма. Междувременно, децата на моите приятелки работят по проекти, пишат едно сериозно количество домашни, попълват тестове. Като за първи клас ми се струва пресилено. Но това темпо, се оказва впоследствие, продължава и във втори клас.Комуникацията между учителите и родителите е в санитарния минимум. След втория срок само случайността ми помага няколко пъти да засека учителя, макар учениците да са още в двора, в очакване на родителите си. „Има камери навсякъде.“, отговарят ми апатично на въпроса защо децата са сами навън. „Освен това винаги има един учител от занималнята.“ Който не познава нито мен, нито детето ми, но това е неудобна подробност.
Във втори клас сме всички.
След училище младежът посещава частна занималня – в училищната местата са заети по социални критерии и ние, като многодетно семейство, НЕ се вписваме в картинката. През учебната година сменяме три различни занимални. В първата строяват децата като бойни машини и крещят по тях по-силно даже и от мен. Във втората не си правят труда да разгледат домашните и детето често се явява неподготвено. Интересното е, че това не тревожи нито него, нито учителите. Междувременно валят шестици, леко притеснителни, защото времето между вечерята и „Лека нощ, деца!“ прекарваме в разговори и блиц въпроси около изучавания материал и решаване на задачи по математика. Откриваме дупки в знанията с размерите на пробойни. На практика се получава така, че второкласникът е цял ден зад чина, сгърбен над учебниците, учебните тетрадки, работните тетрадки и речниците, а преди лягане отново учи. Относно комуникацията ми с класната – вече ѝ звъня по телефона, тъй като имам желание да съм с отношение спрямо учебния процес и поведението на детето ми. Закриваме учебната година с репликата на класната: „Децата ни са много умни, но масово не знаят таблицата за умножение“.
И тук започват да валят успокоителните фрази на доволните: „Нищо не можеш да направиш, навсякъде е така!“