Когато се роди ново цвете
Боите ми са акрилни, а не текстилни. По-често смесвам различни цветове, отколкото да купувам готови, защото това ми дава свободата да създавам различни тонове, нюансите в едно листенце винаги са преливащи. В началото рисувах детайли като текстура, но прецених, че рисунъка се скрива зад напластените листенца в цветето и става безпредметно. Освен това се изисква повече време за работа и съхнене.
Листенце по листенце – понякога се улавям, че извършвам равноделни и планирани движения като от поточна линия – докато бюрото ми се изпълни с копринени мъничета, готови да бъдат моделирани. Докато големите майсторки знаят колко точно и какъв размер листенца са необходими за създаването на цветя (и то говорим по вид цвете), съответно кроят и боядисват толкова, колкото им е потребно, аз работя в типичния за мен хаотичен стил. Режа плата на око, не ползвам шаблони, избягвам да броя листенцата, дори с боята не внимавам, за финал – не съм наясно колко голямо цвете ще се получи, как съм постигнала цвета му. С други думи, трудно бих го повторила след време. Да, оказва се, че досадната математика е във въздуха, така както и любовта.
Инструментите белязаха ръцете ми. Още в началото успях да опърля последователно десният показалец, кокалчето на левия палец и дланта. Изгорих много листенца, докато се науча кога е настъпило времето да изключа поялникът. Казват, че майсторките от японската школа умеят само по мириса на накрайниците да разберат, че уредът е нагрят достатъчно, за да моделират листенцата. Е, и аз се научих. Мирише на, на, на… топло. А миналата година от Рим си донесох тази поставка за гримове, пасва идеално на бульките и на работната маса.
Други непланирани, но с математическа точност, дейности обичайно настъпват, когато у дома са всички. Или има гладни, или има „Искам… нещо“. Точно в онзи януарски ден две четвърти работеха с мен, прекъсвани от наблизо поставените парченца шоколад. Една четвърт се опитваше да навлезе незаконно в светая светих, а най-голямата четвъртинка упорито не напускаше света на древногръцкият епос. Заради което няма и следа от него в тази публикация…
Как работи поялникът? Ами, както със сигурност вече разбрахте – на ток. Винаги предупреждавам околните да внимават, внимавам и аз. Притежавам два поялника, тъй като много често използвам два различни накрайника за моделирането само на едно листенце и така печеля време. При създаването на някои видове роза например, освен две различни по размер топчета, са нужни японски нож и специална пинсета. За боНжурите най-често включвам топче и нож, като последователността е първо да оформя тумбестата част на листенцата, а след това да накъдря видимата част на крайчетата им.
За някои сортове цветя, майсторките слепват две листенца едновременно при оформянето. На мен не ми допада, тъй като коприната в България се различава доста от японската, би стояло грубо. При моделирането установих, че е важно какъв размер накрайник съм избрала, къде по листенцето натискам и с каква сила. Уморително е, особено когато те очакват безбройничета. А все още съм само в началото.
Тъй като не ползвам лепило при обработката на коприната, понякога листенцата се нуждаят от допълнително обгаряне, за да не се нищи материята. Тук е важно да преценя точното разстояние между пламъка и ръцете ми, за да не се стопят накъдрените от бульките крайчета, но пък да изгори ненужната тъкан.
А сега си представете да скроите стотина листенца, после да ги обагрите в различни тонове, едно по едно да ги моделирате с инструменти, след това да ги дооформите с огън. Тепърва предстои и самата сглобка. Вероятно вече разбирате защо цветята не ми се получават еднакви, на конвейер и в големи количества. Намирам това за чудесно обаче, тъй като ме спасява от влизането в рамка, от усещането да наречеш труда си с изтърканото „арт“ и „нещата, които правя“ или да ги назовеш с цветущата дума „артикули“. От друга страна изтръпвам, когато прочета някой автор да казва „сътворих еди-какво-си“, докосвайки се до божественото начало, а видимо – нищо особено, взето ачик-ачик назаем от Pinterest. Разбира се, всеки има право да измерва таланта и „творчеството“ си по собствен аршин, важно е крайния резултат да ни прави щастливи. Моето желание е цветята ми да са за точният човек, който ги е избрал, пожелал, обикнал. Днес, пред възможността да участвам в Пролетния базар на творците, това усещане е особено силно, тъй като на боНжурите им предстоят нови срещи.
Обратно към цветята – следва пришиването. Да, няма да откриете следи от лепило нито по тях, нито по основата, защото такова няма. Никога не е имало и не влиза в мечтите ми. Все пак говорим за качество, нали? Ползвам конци в подходящ към листенцата цвят. Основата на диадемата е метална, „обличам“ я със сатенена лента, като си измислих начин да скривам конецът, така че да не се вижда. Следва композирането на листенцата, тичинките и цветята, зашиват се и те.
