Малки спънати моменти с морето

Всичко започна с първородния ни син, който на две годинки ни съобщи, че в морето имало твърде много вода, а в басейна – достатъчно като за него. Освен това пясъкът му създавал ужасно неудобство с това боцкане и полепване между пръстчетата. Така гледахме вълните и въздишахме в близост до плажа. Първият ми опит да оставя баща и син сами, за да се потопя за един кратък миг в атмосферата на плажуващите, завърши като последен. Всички ни чуха и разбраха. Естествено, тези всички гледаха към мен, майката, с който какъвто поглед имаше за насочване – обвинителен, съжалителен, крайно досаден и любимият ми – „моите деца никога няма да бъдат такива“.

Мина се малко време, синът ни стана батко на пухкава бебка и ето ни отново със сто километра в час към морето. Какво носим на плажа? Носим бебе в кошчето за колата, кърпи, играчки, храна, вода, лосион. И един слон от ентусиазъм. Тя, обаче, плаче. Онези хора, макар и не същите, пак ни гледат по онзи начин. Тя плаче и нищо не я утешава. Хубавото на кърмачетата е, че винаги имаш с какво да ги заглушиш. Само че тогава пречиш на околните – как така с тези телеса на показ ще кърмиш, скрий се в хотела. Лелеяният плаж през онова лято ни костваше… 5 лв за чадър, нито стотинка повече. Ако предишната година все пак успях да нагазя във водата веднъж, тази дори не си и помислих. Иначе от хотелската стая гледката бе като за картичка.

На следващата година бях бременна. Отново и пак, но за последно. Този път багажа за плажа включваше и огромен корем, много удобен за възсядане от едногодишната госпожица. Разположихме се в бунгало и до вечерта вече съжалявахме. Освен, че послужихме за храна на комарите, вътре не се дишаше от мухъл. Плажът се оказа въздалече, но тъй като басейн нямаше, запушихме уши, затворихме очи, и осъществихме пъклен план – сутрин отивахме първи и си тръгвахме първи още в 11 ч. Малката не мърдаше от кърпата, баткото влизаше в морето само ако нямаше петметрови вълни, слонове (нали разбрахте мерната единица) водорасли и след протяжни разговори със спасителя дали флагът наистина трябва да е зелен.

А аз имах идеалното оправдание да съм дебела на плажа и да не ми пука.

Със съжалителните погледи „цъ-цъ, две деца и трето на път, цъ-цъ“ се научих да се забавлявам. Следобедите се разхождахме из курортите, за да не храним хората.

Пак бе лято, макар и с три деца, морето ни беше до колене. И, за жалост, близо до басейна, до който бях прикована с пранги! Защото опитахме веднъж и този път изпреварих хорските погледи – аз самата се наблюдавах с ужас, със съжаление, с досада. Защо ли? И питате! Ред беше на най-малкият да реве кански от пясъка и морето, но освен неговия плач, трябваше да понесем и мрънкането на баткото, вече шестгодишен – защо никога не бил ходил на море. Ни-ко-га! Добре че сестра му, двегодишна, го научи да плува в басейна през последните два дни от това нещо, наречено „почивка“. Посещавах плажа на прибежки – веднага щом накърмя бебето, като държах телефона наблизо, за да отговоря на отчаяния бащин зов да го спасявам от децата му.

Още година по-късно, решихме, че най-добре за всички жители на планетата е да летуваме в апартхотел. Макар, че сме точно за три дни, пак очаквах изпълнения всякакви, но летен вирус – това определено ме изненада. Видях морето отново през прозореца, направих няколко кадъра, изчакахме да мине най-тежкият първи ден и скоропостижно и извънредно се прибрахме.

На следващата година „почивката“ бе многообещаваща. Очаквах съпротивата към морето да е преминала – нали всички се бяха изредили да реват. Освен това многодетните семейства се увеличаваха и вече не бяхме толкова шокираща гледка. За сметка на това аз трябваше да снимам по проект и мисля, че тъпкано им го върнах и на децата, и на баща им за всичките онези години назад, през които ме лишиха от моето си море.

Никой не си почина. Но бяхме на съвсем истински плаж няколко пъти и изглеждахме почти нормално.

Ето ни през 2016-та. За море не се говори изобщо, вероятно ще стегнем куфарите от днес за утре. Десет години след първата „почивка“, това лято копнея повече от всякога да общувам с морето. Само имам неприятното усещане, че този път децата ще са мили и добри като чуждите, но шантавото време ще направи всичко възможно да опропасти мечтите ми. Някоя приятелка от морски град дали не желае да ме осинови?

NB: ЗА ПЪРВИ ПЪТ „Малки спънати моменти с морето“ Е ПУБЛИКУВАНА В PARENTLAND