Малки спънати моменти с морето
Със сто километра в час летим към морето. Преди това в задушевен речитатив със съпруга ми предъвкваме отново темата защо багажът не е стегнат до последно и тежи повече от слон.
Също:
„Къде ми е х, y и z? Не са в гардероба! Аааа, в гардероба са, как ги намери?!“
Дори не съм търсила, пред теб си бяха…
„Къде са плувките на децата? Няма да купувам пак и това лято!“
Ще купиш, ако не ги намерим, обещавам ти.
„Защо си помъкнала и материали за работа? Нямам толкова място!“
Вместимостта на багажника ти е само цифра, останалото е шахмат, мен ако питаш.
„Защо вземаш храна, вчера мих колата!“
После ще ми благодариш, че съм запушила устите им с храна.
„Сега ли точно трябва да оправяш прането?!“
След полунощ понякога си позволявам да спя. Ако не ме събуди някой от вас с рев и писъци, разбира се.
„Защо се караш с брат си?“ „Защо се караш със сестра си?“ „Не отговаряй на майка си!“
Това само мимоходом ще го спомена, за да не развалям до тук общото приятно впечатление от моето семейство. Сюблимният момент преди всяко пътуване настъпва с финалните реплики, изречени на прага на дома:
„Хайде, мамо, само тебе чакаме!“
Разбира се.
Като обобщение на 10-годишния ми стаж като майкахолик, желая да ви споделя само едно – странно нещо е това човешкият мозък. Или поне повереният ми. Запазвайки общо приповдигнато настроение и приятен спомен от „почивката“, макар взаимно да сме си скъсали нервите, си готов и догодина да си причиниш същата схема. Освен това, търсейки причината, поради която все моите деца се карат помежду си и вмирисват атмосферата, а чуждите са кротки като агънца, се питам защо ми е да си почивам на почивка, ако почивката не е почивка?! И от какво точно си почивам?! Не, това не е поредния разказ в стил „с деца на море“. Това е истината такава, каквато я изпитвам на гърба си ежегодно. Но нека ви разкажа…
Първо, не умея да плувам. Второ, ненавиждам пърженето под жаркото слънце. Трето, веднъж за малко да се удавя пред очите на съпруга ми. Ала обичам морето. Всякак си го обичам – зимно, лятно, бурно, тихо, с водорасли, с камъчета, черно, червено, каквото и да е. Пуснете ме край брега и няма да досаждам на никого за нищо! Мога да си общувам с морето часове наред, да му разкажа разни неща, да го разпитам за други и така, колкото време ни е отредено заедно. Освен това на всички съм съобщила, че когато настъпи последният ми дъх, искам да бъда кремирана и прахът ми да бъде разпилян над водната шир.
Като обобщение на 10-годишния ми стаж като майкахолик, желая да ви споделя само едно – странно нещо е това човешкият мозък. Или поне повереният ми. Запазвайки общо приповдигнато настроение и приятен спомен от „почивката“, макар взаимно да сме си скъсали нервите, си готов и догодина да си причиниш същата схема. Освен това, търсейки причината, поради която все моите деца се карат помежду си и вмирисват атмосферата, а чуждите са кротки като агънца, се питам защо ми е да си почивам на почивка, ако почивката не е почивка?! И от какво точно си почивам?! Не, това не е поредния разказ в стил „с деца на море“. Това е истината такава, каквато я изпитвам на гърба си ежегодно. Но нека ви разкажа…
Първо, не умея да плувам. Второ, ненавиждам пърженето под жаркото слънце. Трето, веднъж за малко да се удавя пред очите на съпруга ми. Ала обичам морето. Всякак си го обичам – зимно, лятно, бурно, тихо, с водорасли, с камъчета, черно, червено, каквото и да е. Пуснете ме край брега и няма да досаждам на никого за нищо! Мога да си общувам с морето часове наред, да му разкажа разни неща, да го разпитам за други и така, колкото време ни е отредено заедно. Освен това на всички съм съобщила, че когато настъпи последният ми дъх, искам да бъда кремирана и прахът ми да бъде разпилян над водната шир.
При цялата ми тази страст, как, питам, е възможно да съм родила три деца, които така категорично да спъват малките ми моменти с морето?!