Той не е лош

Знаеш ли, бих искала да предам и на трима ви доза непукизъм и егоизъм – обратни на моята чувствителна натура, толкова провивопоставящи нещата, които желая да постигна, на онези, които не бих понесла да чуя за себе си. Ако ти удряш, вината е някъде у мен. Никой не си дава сметка за думите, които съм изричала в старанието си да те отуча от този навик, за действията, които съм предприемала от безсилие да се справя с теб. Просто ме поглеждат и осъждат. Понякога с равнодушието си, друг път с явен негативизъм, изключително рядко получавам съчувствие и разбиране. И това е нещо, което трябва да понеса заради теб, скъпи мой. Не винаги се справям, ще бъда честна. Веднъж те ударих по ръчичката, в опит да окажа помощ на сестра ти, страдаща от теб, нейното любимо бебе. Но открих, че агресията води до друга агресия, която завлича след себе си следващата вълна и така до безкрай. Не си позволих да мисля лошо за теб и тогава. Защото ти не си лош, ти си дете и то чудесно. Знам, че всичко това ще мине. Но, кога?!

В онзи перфектен пролетен ден (!), ударът в лицето не беше единствената ти проява на агресия. Напрегнахме се всички и се разделихме смутени. Никой не е длъжен да търпи удари към детето си, най-малкото детето очаква закрила и безопасност от родителите си. Ти самият търсиш у мен справедливост и подкрепа, нали? Няма извинение за поведението ти, освен онова елементарното, което не ме задоволява – още си бил малък, не си разбирал. Не, не е това. Твърде темпераментен си, имаш големи очаквания към малкия свят, който те заобикаля за момента, а все още общуването ти е ограничено. И растеш сред по-големи, което само по себе си е трудна задача, макар никога да не съм ви поставяла в конкурентни условия помежду ви.

Интересното е, че в яслата не посягаш към децата. Със свито сърце те пуснах за първи път и предупредих, че е възможно да се случи. Не се тревожех толкова как ще се адаптираме и двамата към промяната. Убиваше ме мисълта за евентуалните оплаквания на учителките и майките, образа на разплаканите дечица. Мили мой, разбери, че самата аз неведнъж съм била в подобна ситуация – колко пъти съм прибирала батко ти с рани, за чиито произход учителките НИКОГА не са разбрали – „О! Нищо не съм видяла! Те си играеха… там.“ А виновниците бяха ясни на всички ни… Всяка седмица питам учителките ти дали удряш, и винаги съм безкрайно учудена от отговорите им. Може би там се усещаш в свои води, може би осъзнаваш, че там си под режим и наблюдение, че моят статут не е на учителката ти, а на любящата ти и всепрощаваща майка?

Няколко дни след тази тежка за мен среща с действителността, интуитивно осъзнах как да работя с теб и да канализирам енергията ти, в унисон с привързаното родителство, в което безусловно вярвам. Ти посегна към мен заради нещо тривиално, а аз просто клекнах, погледнах те съсредоточено в очите, протегнах ръце и те помолих да ме прегърнеш. Изглежда те изненадах, защото погледа ти не трепна, а ръката ти замръзна. С още по-тих и равен глас, с кротка усмивка и отново с протегнати ръце, повторих молбата си. Изведнъж чертите ти омекнаха и ти се озова в мен. Няколко минути стояхме така – гушнати, обичащи се, благословени. Това беше мигът на твоя и моя катарзис.

Със ситни стъпчици, понякога уверени, друг път препъващи се, нуждаещи се от приятелско рамо постигнах това, което толкова силно ме тревожеше и за което не намирах решение. А може би просто се отдадох на пролетта и нейната сила за живот. Новото начало. И повярвах отново в теб. Повярвах, че си добронамерен и че защитаваш себе си; че имаш нужда да се чувстваш голям, силен и уверен, макар никой да не те принизява с ощесималък. Припомних си как когато живееше под сърцето ми, те наричах „Късметче“ – не беше случайно, ще го докажеш с времето. Осъзнах, че ревностно ме пазиш за себе си и се стараеш да получиш цялото ми внимание и одобрение. Но още не разбираш, че трябва да ме поделиш на равни части с останалите – аз съм само една, вие сте цяла чета. Да си го кажем както си е – още си малък!

Миличък мой, ти продължаваш да налагаш брат си, сестра си и баща си. Но не и мен. Замахваш, но винаги след това се озоваваш в прегръдката ми, даряваш ме с целувка и продължаваш напред. Следващата ми задача е да „обуча“ и останалата част от семейството как да се справя с моментното ти настроение. Докато някой ден просто забравиш да удряш и тази история се превърне в новина за теб. 

Очаквам го с нетърпение!

Мама