Той не е лош

Проект „Писма до моите деца“

18 март, 2014 г.

Мое Късметче, моя Съдба. Мой малък разбойнико!

Мислех да напиша първото писмо към теб тогава, когато най-сетне проговориш. Усърдно се бавеше досега – изобретяваше странни звукови съчетания и също като чужденец, изгубен в превода, с артистичните си муцунки, ни въвеждаше в значението им. Докато една сутрин първото ти изречение се изстреля завинаги в сърцата и умовете ни, така ефирно подхвърлено и толкова, толкова твое – забавно, шарено, усмихнато, наивно хлапе. „Кака ака там-м-м-м!“ Touché!

Дните ни така се завъртяха, че момента с проговорянето избледня и отмина. Искам от теб да запомниш това, което ще ти разкажа, защото Животът тепърва ще те сблъсква с всякакви ситуации и хора, а реакциите ти няма да имат оправдание като настоящото – още си малък, не разбираш. Чувала съм тези думи от различни хора, но съвсем еднакво са ме възмущавали! Защото вие, децата, разбирате ако не всичко, то повечето неща, макар да сте малки. Въпросът е в това, какво големите ви обясняваме, какви сигнали изпращаме, какви примери ви даваме – вие сте и преки наблюдатели, и участници. Всичко останало е оправдание.

Историята се завърта около един перфектен пролетен ден, една среща и няколко удара…

Всъщност, нека да се върна малко по-назад.

Ти удряш. И никой не те е учил на това. Не гледаш телевизия с агресивните детски предавания и недвусмислени реклами, не получаваш играчки, създадени за битки. Нямам практика да ви възпитавам чрез физическото си надмощие, макар често да повишавам тон. Брат ти и сестра ти растяха отзивчиви и дружелюбни деца, ти на кого приличаш, се питам, макар и твоето поведение да е съвсем по детски? Да, зная, приличаш на себе си.  И това е прекрасно – бъдете индивидуалисти, а не от калъп; търсете своята истина, живейте с убеждението, че можете и ще го постигнете. Но все пак, брат ти и сестра ти никога, никога не са удряли други деца, напротив – тях биеха, хапеха, ритаха. И всеки път сякаш някой раздираше късче от сърцето ми. А ти… ти просто си друга бира…

Имам обяснение за поведението ти – в глутницата се налага да оцеляваш, по един или друг начин. Не желаеш да изоставаш от големите, а не разбираш, че уменията ти са ограничени. Първите ти удари за нас бяха неприятна изненада. С времето свикнахме и опитахме различни начини да тушираме темперамента ти, но наблюдението над други деца показа неизбежното – това е период, ще отмине. Някак. Мен, обаче, това не ме устройваше. Защото ни боли когато ни нараняваш, защото не искам да удряш нито другите ми деца, нито чуждите. И най-вече, защото зная, че не си лошо дете. Когато замахваш да ни удариш, лицето ти се променя – сякаш някаква негативна суперсила се вселява в теб, сякаш на моменти ти доставя удоволствие. Това ме плаши.

В онзи перфектен пролетен ден, в Южния парк гъмжеше от живот – птички, пчелички, цветя, деца. И ние. Имахме среща с моя приятелка и нейната едногодишна бебка. Ти я погали, целуна, прегърна, поигра си с нея, дори я хвана за ръка докато тя неумело пристъпваше. И изведнъж, бам! Ритна я в лицето. Не беше силно, но това не те оправдава, защото изглеждаше нарочно. Тя не те провокира, но сякаш ти искаше да наложиш превъзходството си – обикновено си най-малкият, а в този миг се изправи като исполин срещу съвършено беззащитно същество.

Никога не мога да предвидя и изпреваря момента с удрянето – както играеш спокойно, така ненадейно получаваш факс и ставаш друг. Редуват се добродушието и агресията толкова бързо, колкото се задържа и вниманието ти. Но, повярвай, ти не си лош и не го правиш с лошо – аз поне зная това със сигурност. Любопитството, лидерските заложби, артистизма, футболните ти влечения – колко личности криеш у себе си, малко човече?

Но знаеш ли, струва ми се по-лека задача да бъда майката на жертвата, отколкото майката на насилника. Трудно понасям страданието на децата ми, толкова силно искам да отнема от болката им и тя да легне върху моите плещи, колкото ме боли от давещи се в солена вода очички. Но по-трудно е да преглъщам бремето на обвинителните погледи от хората. Странно е да си от двете страни на барикадата. Не смея да твърдя, че винаги съм се отнасяла позитивно и с разбиране към агресивните деца и техните родители, затова не очаквам да получа подобни реакции и към себе си, като майка на малък агресор.