Има пътища, които те водят към избори. Има такива, които те срещат с хора или те разделят с тях. Има моменти, които те изпълват с почуда – приятна възбуда, за която разказваш на приятели. Какво нещо е животът, възкликваш пред тях, и продължаваш напред. Това е история за пътищата и срещи. Горещото лято на 2006, ето ме, в очакване на първото ни дете. Формата ми е звездна – кръгла като Слънцето,

Първородното дете. Детето, което помъдрява, когато семейството се увеличава. То наблюдава, възприема и прилага присвоените от родителите си маниери. То делегира самó на себе си способността да бъде голямото малко или пък малкия възрастен в дома. Иска да умее повече, готово е да поема нови отговорности, променя стойката и изражението си. Момчетата сякаш възмъжават, а у момичетата се събужда майчински инстинкт. Разбира се, това не е правило, сравненията между децата и

В очите на околните вие сте майка на стогодишно кърмаче. Всъщност то неотдавна е навършило годинка – преломна за едно бебе възраст, за която обществеността има определени очаквания. От този ден тя го брои за зрял човек. Същата общественост натрапва тези свои очаквания и вменява правотата им, подвеждайки под отговорност вас, майката. Пример: „Ама още ли не ходи(те) самостоятелно?!“ Виновни сте, да, защото детето на съседите проходи, ехеееее, даже тича

Мине не мине време и внезапно се нарушава спокойствието и равновесието във всемирната любов, когато майките се разприказват за кърмене. От години не спира да ме удивлява това празнословие, в което се разменят еднакви реплики, с единствената разлика, че излизат от различни усти. Или клавиатури. Участвала съм в не една словесна битка първо като бременна, после като новородена майка и накрая като „сектантка“. Заради това смея да твърдя, че