Някъде там на скалата, между залеза и изгрева, потънала сред ябълкови дървета, малинови храсти и рози, отправила взор към Черно море, живее една къща. Тя бе наш дом това лято. Сутрин ни събуждаха чайките, вечер заспивахме под звездите. Тичахме боси из градината, грабихме ябълки от земята, гушкахме котката Рижони, мажехме палачинките обилно с шоколад. Всеки ден заемахме седалките на първия ред за поредния небесен концерт със зрелищни

Ако трябва да разказвам за Виена в минало време, то решавам да го направя различно, с думи на детето, което някога бях, когато посетих града в невръстна възраст, за да срещне баба си и дядо си. Спомените ми от Виена в края на 70-тте са по-скоро картинни проблясъци, към които баща ми се е погрижил да добави една скромна кутия с черно-бели снимки. Четири десетилетия по-късно се

Тя е на седем. И вече не срича. Братята ѝ я наричат централен нападател. За мен тя е обич. Твърде рядко успяваме да се усамотим двете, да вършим някакви момичешки неща или да разговоряме като доверени приятелки. Неосъзнато всеки един такъв момент става автоматично притежател на специално място в тайната ми картотека на спомените. Наближава Коледа. Кръстосвам града по задачи и снимам празнични семейни моменти. „Кога, ако не сега“, си казвам,

Не от скука и не толкова от драматично терзаещи ме съмнения, колкото от инфантилното любопитство да се разтворя извън тялото си и да обиколя близкия свят, а след това – в посока дълбокия космос, питам се едни неща… Понякога се питам честен човек ли съм, добър човек ли съм, достатъчно ли помагам. Възпитавам ли, давам ли добър пример, използвам ли всичките си ресурси. Къде е пределът на моите възможности, защо

Има пътища, които те водят към избори. Има такива, които те срещат с хора или те разделят с тях. Има моменти, които те изпълват с почуда – приятна възбуда, за която разказваш на приятели. Какво нещо е животът, възкликваш пред тях, и продължаваш напред. Това е история за пътищата и срещи. Горещото лято на 2006, ето ме, в очакване на първото ни дете. Формата ми е звездна – кръгла като Слънцето,

Първородното дете. Детето, което помъдрява, когато семейството се увеличава. То наблюдава, възприема и прилага присвоените от родителите си маниери. То делегира самó на себе си способността да бъде голямото малко или пък малкия възрастен в дома. Иска да умее повече, готово е да поема нови отговорности, променя стойката и изражението си. Момчетата сякаш възмъжават, а у момичетата се събужда майчински инстинкт. Разбира се, това не е правило, сравненията между децата и