Те са четирима и правят този свят вълнуващ и шумен, връхлитащ околните на трета светлинна. С тези усмивки могат да изкопчат всичко, което грижливо е попаднало в графа #ТоваНе и накрая да излезеш сух, вместо гузен, че си позволил. Срещите ми с тях са безкраен урок, от какъвто в онзи момент съм имала нужда. С две думи, обичам много тази фамилия, искам в блога да има

По-страшно от зъболекар е… да снимаш фотограф. От мен да знаете. Толкова е страшно, че през нощта сценичната треска не ти дава покой. Сънуваш позиции на ръцете, търсиш очите, обмисляш емоцията, преповтаряш какво да кажеш и дали е по-сигурно изобщо нищо да не казваш? Пътьом към срещата чупиш велосипеда, ей така, както си го караш, а след сесията отлагаш да обработиш кадрите. И не че Жени ми

Събота ме срещна с Ива, която упорито наричах Ели, с Митко, когото пък прекръстих на Марти, и с техните бонбони Дени и Вели. Обърках пътя, също така, т.е. програмата ми се води за изпълнена… Всяко семейство остава свой отпечатък в съзнанието ми, привързвам се лесно и да срещна взаимност у непознатите очи, никак не е рядкост. Тези малки и големи хора искрено стоплиха сърцето ми. Усмивките не напускаха

Бързам да отбележа всички случайни и неслучайни подробности, преди центрофугата да ме е поела в шумния си вихър. Тази история със семейството на Силвия бе замислена като лавандулова, хммммм, някъде там, сред Родопите, но се превърна в разказ за детски смях из усойната Витоша. Какво научихме една за друга, ето: Списък на приликите: имаме топли сини очиимаме по три децадецата ни имат почти еднакви разлики помежду имна най-малкото всичко