„Каква искаш да станеш, когато пораснеш?“„Майка!“ Така съм отговаряла като дете, с цялата възможна тежест на желанието си и невинна по детскиму представа. Днес моята дъщеря, на външен вид с прилика по-близка до баща си, но с темперамент, повтарящ моя, върви сякаш по същата пътечка. Усещам я зряла, знаеща повече, отколкото ни казва, готова да материализира всичките си мечти. „Не ти, мама дугото!“, сгълча ме малкият ѝ брат, тогава

“Помниш ли, когато бяхме на море само за три дни и аз се разболях на втория ден? С тате решихте да се прибираме, вместо да останем. Много ми беше тъжно…” Малката ми дъщеря разглежда албума със снимки и се спира на страницата от онова лято. Нямаше да е толкова странно, ако в онази година не беше твърде малка, за да си спомня каквото и да било. Или поне така съм

Тя е на седем. И вече не срича. Братята ѝ я наричат централен нападател. За мен тя е обич. Твърде рядко успяваме да се усамотим двете, да вършим някакви момичешки неща или да разговоряме като доверени приятелки. Неосъзнато всеки един такъв момент става автоматично притежател на специално място в тайната ми картотека на спомените. Наближава Коледа. Кръстосвам града по задачи и снимам празнични семейни моменти. „Кога, ако не сега“, си казвам,

Не от скука и не толкова от драматично терзаещи ме съмнения, колкото от инфантилното любопитство да се разтворя извън тялото си и да обиколя близкия свят, а след това – в посока дълбокия космос, питам се едни неща… Понякога се питам честен човек ли съм, добър човек ли съм, достатъчно ли помагам. Възпитавам ли, давам ли добър пример, използвам ли всичките си ресурси. Къде е пределът на моите възможности, защо

Има пътища, които те водят към избори. Има такива, които те срещат с хора или те разделят с тях. Има моменти, които те изпълват с почуда – приятна възбуда, за която разказваш на приятели. Какво нещо е животът, възкликваш пред тях, и продължаваш напред. Това е история за пътищата и срещи. Горещото лято на 2006, ето ме, в очакване на първото ни дете. Формата ми е звездна – кръгла като Слънцето,

Първородното дете. Детето, което помъдрява, когато семейството се увеличава. То наблюдава, възприема и прилага присвоените от родителите си маниери. То делегира самó на себе си способността да бъде голямото малко или пък малкия възрастен в дома. Иска да умее повече, готово е да поема нови отговорности, променя стойката и изражението си. Момчетата сякаш възмъжават, а у момичетата се събужда майчински инстинкт. Разбира се, това не е правило, сравненията между децата и

В очите на околните вие сте майка на стогодишно кърмаче. Всъщност то неотдавна е навършило годинка – преломна за едно бебе възраст, за която обществеността има определени очаквания. От този ден тя го брои за зрял човек. Същата общественост натрапва тези свои очаквания и вменява правотата им, подвеждайки под отговорност вас, майката. Пример: „Ама още ли не ходи(те) самостоятелно?!“ Виновни сте, да, защото детето на съседите проходи, ехеееее, даже тича