A Day Офф

Проект „Писма до моите деца“

25 февруари, 2014 г.

Скъпа моя приятелко, сестрице и прекрасна дъще!

Казвала ли съм ти скоро колко силно те обичам заради всичко, което си, мой пукхав Котьо Гъскин? Май беше само преди минути, но ето, имам желание да го чуеш отново. Отговаряш ми, че ме обичаш толкова, колкото си искаш.  След като безброй минути преди това сме се надигравали една друга и така и не излъчваме победител за нааааааай-голяма и наааааааай-дълга обич.

Интересно същество си ти – изключително чувствително и нежно, но и силно, здраво стъпило на земята – като всеки уважаващ себе си Телец. Ту си приличаме, ту не съвсем. Бих искала да притежавам някои от твоите черти, да ме научиш на някои от твоите истини преди Живота да остави бразди из душевността ти. Понякога не вярвам, че скоро ще навършиш четири годинки, толкова си невъзможно зряла и мъдра, в абсолютно противоречие с детската ти невинност.

Ще ти призная нещо, но обещай да не го използваш срещу мен (както казваше приятел) – не мога да ти откажа нищо! Не умея да те наказвам, нито да бъда по-различна, освен мила с теб. Дали е защото си момиченце, моето момиченце насред момчетиите вкъщи, или просто защото умееш да предизвикваш най-доброто у мен – истината е такава. Това писмо е само за теб, за един специален ден с теб, който не успях да ти откажа. 

Три седмици прекарахме заедно всички вкъщи, в надпревара кой е по-по-най-болен от другия. В понеделник трябваше да се разделим – вие, малките, на детска градина, аз – на работа. Но ти се разплака. Плака горчиво, плака безпаметно, плака така, че нищо и никой не успя да те утеши, докато не се съгласих да те взема с мен в офиса. Честно, не го очаквах от теб. Ти обичаш учителките си и приятелите си, Васко, най-вече Васко! Забавлявате се чудесно, всеки ден ми разказваш някаква интересна история, от която нищо не разбирам. Но как да те оставя разплакана и самотна!?!

Добре дошла в „работата на мама“! 

Появата ти предизвиква усмивки – не всеки ден малки госпожици със светнали от любопитство очички пристъпват хем плахо, хем самоуверено за ръка с мама. Забавлявам се да те наблюдавам – толкова е интересна вратата с чип устройство, асансьора без копчета, непознатите, които те поздравяват и откритието ти малко по-късно – „Мама не работи нищо.“ 

Денят ни започва с клатене на крака, импровизирана закуска…

… и завладяващата гледка от 15-тия етаж:

Броим лилипутчетата и техните автомобили, съвсем неподозиращи наблюдението над забързания им ход. Толкова сме незначителни всички с присъщия ни егоизъм и суета, а толкова не го осъзнаваме. Пропускаме вълшебствата и малките моменти, докато някой не ни каже, че по Коледа стават чудеса. Помниш ли когато ме попита „Може ли другата седмица пак да е Коледа?“, с надежда да чуеш „Да“? Отговорих ти, че това е прекрасен празник, само веднъж годишно, но можем да правим така, че всеки ден да е празничен, специален и светъл. Просто трябва да гледаме на Живота през очите на дете. Лилипутчета…

Доскучават ти бързо, време е да извадиш тежката артилерия.

Заемаш цялото ми бюро, а аз се свивам на чорчик, в опит да не ти се пречкам. Ту рисуваш, ту строиш, най-вече се забавляваш, тук-там вмъкваш и някоя песен. Обичам да те гледам как твориш – работиш съсредоточено и вдъхновено, всяко твое изпълнение е добре премерено и обмислено. Невероятно е за възрастта ти, повярвай!